По целия свят хората посрещат пролетта с радост и нова надежда, но само в България очакването на пролетта е представено под формата на древна традиция.
Ако се разходите из България на 1-ви март, ще видите
много усмихнати лица. Но най-напред ще забележите мартениците.
Това е хилядолетна българска традиция, която символизира края на зимата и идването на пролетта. Произходът може да е прабългарски или тракийски.
Обичаят за вързване на Мартеница (усукани бяла и червена вълнени нишки) на 1 март е познат в България, Румъния, Гърция, а в миналото и в Република Македония. В България и в Румъния мартеници се вързват на ръцете само жените и малките деца, а мъжете могат да носят мартеница на скрито място, например в обувката. В Гърция мартеници се вързват само на ръцете на децата. В България мартеници се вързват още на млади животни и дървета.
Мартениците са вид аксесоари, които носим всяка година на 1-ви Март. Те се изработват основно от бяла и червена усукана прежда от ляво на дясно.
Те се носят на китката,на пръста като пръстен, на вратлето на децата, на плитката на момите или се закачват на дрехите. Мартениците основно се изработват от вълнени или памучни нишки в двата основни цвята: бял и червен.
Има много символизъм в мартениците. Белият и червеният цвят са основни при изработването 
им. Белият символизира зимата и чистотота
Червеният цвят представя слънцето, идващата пролет, новата надежда и очакването на топлото време. Червеното също отблъсква злите сили, демоните и болестите.
Обичаите и мартениците имат дълга история и днес може да чуете различни версии за появата им и защо се носят.
Една от тях разказва за стара жена, наречена Баба Марта, която си променя характера много бързо и често е ядосана. Вярва се, че българите носят мартениците, за да накарат Баба Марта да не се сърди и да не прави зимата по-дълга.
В друга Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име – Сечко. Само че единият наричали Малък Сечко, а другият – Голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла с благата си усмивка, блестяло слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, когато топлото слънчице огряло, птичките се обадили, та из тревица стоката си да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месецът разбирал кога дъжд ще завали, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала снахата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове безмилостно забрулили напъпилата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници от червена и бяла вълна, за да радостна Баба Марта и да носи само добрини на хората.
Според друга разпространена приказка, една старица козарка извела стадото си в планината 
през последните мартенски дни, мислейки че Баба Марта ще я дари с хубаво време, понеже и тя е стара като нея. Баба Марта се разсърдила, поискала няколко дни назаем от брат си Април, и ги получила. Тези дни се наричат в народната традиция “заемни дни”, “заемници”, “броени дни”. Марта пуснала силни снегове и виелици, които замразили козарката и стадото й в планината. Замразените се превърнали в купчина камъни, от които потекла лековита вода.
В много райони на България има обичай 1 март да се посреща и със запалени на открито огньове. Хората ги прескачат, защото се вярва, че така ще са здрави през годината. А старинно заклинание обяснява, че с тези огньове хората обещават на баба Марта да я стоплят, а в замяна тя ще ги топли след това. Огънят е земният знак на слънцето. От там идва и другото основно значение на червения цвят в мартениците – като символ на слънцето и огъня. Когато палят първомартенските огньове, хората вярвали, че “разпалват” и небесния огън – слънцето, за да дойде пролетта.
Носенето на мартеницата има магическа сила. Тя се възприема като амулет, който трябва да прогони злото и да привлече доброто В мартеницата е скрит и друг магически смисъл – да предизвика нов живот. Не случайно тя се изработва като се увиват в едно бял и червен конец. В българската символика червеният цвят се свързва с мъжкото начало, а белият – с женското. Тяхното свързване в едно означава зараждане на нов живот. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.
В Разградско има обичай рано при изгрев слънце домакинята да мята червен плат върху едно от плодните дръвчета в градината, за да разсмее Баба Марта. В Родопите, освен бял и червен конец, се вплитат и сини, зелени и розови конци. В Шопско мартениците се правят като вързани червено момче, наречено Пижо и бяло момиче – Пенда. В Троянско на първи март преди изгрев слънце стопанките на всеки дом връзват червена вълна по ключалките на вратите, на овошките, на съдовете за млечни продукти, по рогата на добитъка и т.н. А в Хасковско бабата, която рано преди съмване връзва мартеници на децата от семейството, се облича изцяло в червенеещи се или червени горни дрехи. Оттук идва и народната представа, че Баба Марта на първи март спохожда хората и посевите, облечена в червен сукман, забрадена с червена забрадка, обута в червени чорапи. Както се вижда, червеният цвят в бита на народа е средство за предпазване от болести. Бялата вълна в мартеницата символизира дълъг живот, а червената – здраве и сила.
Символиката на цвета (особено червеното и бялото) е силно застъпена в Църквата, в църковното богослужение и в бита на християните.
На този ден има и практика да се гонят змии, като за тази цел се палят огньове, както и се изтупват постелките за да се изгонят бълхите от дома. Част от празничната обредност е закичването с мартеници. Според легендата мартеницата води началото си още от времето на кан Аспарух, които бил предвестен за идването на сестра си в новите земи със бял конец обагрен с кръв. Според едни това била кръвта на бат Баян, а според други на сокола, който водел сестра му.
Обичаят се е запазил и до днес въпреки, че в правенето на мартеници има нови елементи, неговата същност не се е изменила – а именно закичването за здраве.
Езотерично тълкование на мартеницата
Традицията на закичването с мартенската връв е една от най-старите в българския етносен обичай и е пряко свързана със зачатието, с плодовитостта и с надеждата за богата реколта през настъпващата година. Тя е фалически знак и е най-завоалираният образ на половото единство.
Мартеницата е един от малкото знаци, пряко свързани с чисто прабългарския символ на властта и държавата – конската опашка. Не свободно веещата се, а усуканата в плитка конска опашка! Защото веещата се означава волност, свобода, необвързаност. Сплетената конска опашка е езотеричен символ на държавата и властта, затова тъкмо тя е била сложена за знаме на прабългарската конница – за да означи върховната, божествена, небесна власт на Танг-Ра. Конската опашка и мартеницата са сакрална символика, а не жреческо или ханско хрумване.
Мартеницата е символ на плодородието. Тя е двуцветна – от бял и червен конец, които задължително трябва да са усукани и да се завържат на двоен ключ. Краищата на конците не се завързват на възел. Закичва се само на неомъжени момичета, както и на животни, които трябва да раждат през годината. С мартеница не трябва да се закичват омъжени жени и мъже. Стои закичена, докато момичето види щъркел или друга прелетна птица – знак на зачатието. По този начин младото момиче е белязано, че е сгодено или е невеста (ще ражда) и му се пожелава плодоносна година.
Мартеницата е единство от двойните енергии на човешкия организъм, които управляват процесите на зачатието и живота. Това са Предният среден меридиан (на зачатието) и Задният среден меридиан, наречен още Управител, защото управлява жизнените процеси на организма. Тук са трите потока на свещения огън на живота, наречен Кундалини. В китайската митология това са двата енергийни потока Ян (мъжкият, червен) и Ин (женският, бял). По принцип Ин-потокът, женската плодоносна енергия, се бележи с черно или тъмно, но в мартеницата този цвят се замества с бял, защото момичето, закичено с мартеница, е още девственица.
Усукването на двата меридиана, символизирано чрез цветните конци, е било пожелание за плодоносно полово отношение между мъжа и жената, между женските и мъжките животни.
Мартеницата символизира и едно по-дълбоко равнище на познание, което древните българи явно са владеели – знанието за единосъщието между мъжа и жената, между мъжкото и женското начало в света. Китайският знак на единството между Ян и Ин е символично предаден тъкмо в мартеницата. Двете влакна, усукани едно в друго, имат сечението на знака на хармонизираните енергии Ян и Ин. То дава и знакът на Бога-Отец (Кетер), който е символ на безкрайността и на творческото начало.
Споменахме, че е задължително мартеницата да се завърже на двоен ключ и никога – на възел. Всяка от завитките олицетворява съхраняването на единството във взаимността. Възелът в края на конеца, както днес масово се практикува, означава спиране, завързване, секване на протичащата енергия, затова не трябва да се прави. Това е знак за безплодие и е съществен прийом на черната магия.
В структурата на тази символика може да се вплита и вълната на живота – единството между двете начала, описани по-горе. Вълната на живота се носи в биоструктурата на Земята от зеления цвят (545). Той енергийното подсигурява мартеницата. Така енергиите Ян и Ин – носители на животворното начало, се осъществяват чрез етерната субстанция на планетата. От това произлиза една особеност, която съвремието не знае: мартеницата с два цвята (бял и червен) трябва да се закача, след като щъркелът – символ на скитащите Ян и Ин, бъде съзрян върху зелен храст или дърво, които дават плод, които вече са раждали. В древността тя се е носела до празника на Пролетното равноденствие, когато природата е “зачевала” астрономично. Ако в мартеницата има вплетен зелен конец, тогава се слага под камък – на тъмно, влажно, плодотворно място (третият символ на щъркела – нощта на отсъствието, зимата, сънят).
Хората, които изработват мартеници, трябва да знаят, че зеленият цвят не може да присъства в едноцветното снопче на края, а се вплита само във въженцето по средата. Белият и червеният край са чисти. Споменахме, че тази вълна има математическият символ 545. Това са символите на Любовта (5) и действената проява в живота (4). Така се изразява съкровената тайна на Кундалини, когато я разглеждаме като единство.
БАБА МАРТА БЪРЗАЛА
Йордан Стубел
Баба Марта бързала,
Мартенички вързала:
Морави, зелени,
Бели и червени:
Първом на гората –
Да листят листата.
И да дойдат всичките:
Щъркелите, птичките,
Първият певец,
Косер хубавец.
После на градините –
Да цъфтят гиргините
И латинки алени,
И божури шарени.
Ябълки да зреят,
Круши да жълтеят.
А пък на дечицата
Върза на ръчицата
Мартенички чудни
Със ресни червени,
Да са ранобудни,
Да растат засмени.
American Dollar Currency Converter
си. През топлото време водата в реките и езерата намалява и по традиция хората събират рибите и ги отглеждат в къщите си до настъпването на периода Сонгкран. Дейностите включват измиване на статуите на Буда, освобождаване на птиците и рибите, както и oсновният атрибут на този празник е водата. Тя изразява същността на всичко живо. Възрастните членове на семейството и монасите се благославят като се поръсват с осветена вода. По-модерният вариант на тази традиция се практикува от младежите, които обливат минувачите с водни пистолети и ги ръсят с ароматни прахове. По правило никой не се връща сух у дома. Хората се устремяват от големите градове към родните си места в провинцията и деловият живот в цялата страна практически замира. Сонгкран е обществен ден за пролетно почистване, което се поддържа и от старите религиозни вярвания, че всичко старо и ненужно трябва да бъде изхвърлено, защото иначе ще донесе лош късмет на притежателите си.
Международният ден на жената се празнува всяка година на 8 Март. Това е ден за международно признание на икономическите, политическите и обществени постижения на жените.
организират шествие през Ню Йорк с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. На 27 август 1910 в Копенхаген се провежда първата международна конференция на жените социалистки, организирана от социалистическия интернационал. По предложение на германската социалистка Клара Цеткин се приема: всяка година в една от първите недели на пролетта да се празнува деня на работничките и на международната им солидарност, с цел да се мобилизират широките женски трудови маси за борба за равноправие с мъжете във всички обществени сфери на живота. На следващата година, Международния ден на жената е отбелязан от повече от един милион хора в Австрия, Дания, Германия и Швейцария, а през 1913 във Франция и Русия. Въпреки това, пожар във фабрика за дрехи в Ню Йорк убива повече от 150 работнички. Високата смъртност се приписва на липсата на превантивни мерки. На Запад Международния ден на жената се отбелязва през 1910-те и 1920-те, но постепенно замира. Той се подновява със зараждащия се феминизъм през 1960-те.
В България Осми март първоначално се отбелязва с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911, през 1915 е първото публично честване. Като общо български празник Осми март започва да се празнува след 9 септември 1944. Отначало по предприятия, заводи, учреждения се правят събрания, на които се отчита приносът на жените в производството, културата, науката и обществения живот. След 1960 г. честването взема особено широки размери и става любим празник на жените от всички възрасти, особено в държавните учреждения. Даже празника получава неофициалното наименование „ден на колежката“.